Автобиографично /фрагменти за собствеността/

Преди 47 години, моят баща направи добро капиталовложение – предостави за вечно ползуване на ТКЗС с.Мрамор – Софийско собствените си 72 декара ниви и ливади. Това стана не съвсем доброволно, защото той беше обикновен земеделец и не можеше да знае, че според диалектическия материализъм, частната собственост трябваше да отмре чрез революционно унищожение и че колективизирането на земята му е историческа необходимост.

И така, без да има каквато и да е историческа заслуга, му беше присвоена престижната днес титла „КУЛАК“, която навремето поетите самодейци римуваха: „Кулак – народен враг“ и „Ой кулако, черна сврако“. Тази, любителската, редом с другата, платената и поради това професионална поезия от вида на „Води ни Партио, води ни…,звучаха в устата на нас, най-малките, учащите се вместо „Отче наш…“ И осъзнала историческата си роля на ВОДАЧ, въоръжена с всепобеждаващото учение на Маркс и Ленин, тя, Партията, „извоювала народното доверие“ през 1947г., юридически го закрепи с член 1-ви и ни поведе.

Води ни през училища и през затвори, чрез научни и не дотам научни съюзи и организации, из фабрики и кооперативи. Води ни, докато отново поетът, но вече сатирик, се провикна: „Не се превъзпитава нация с гола само агитация“. А това, че и друг наш голям поет /ах тези поети!/ много по рано ни беше квалифицирал като мърша, доубеди нашия водач, че този, българският народ: „Ни се води, ни се кара“. И той ни заряза! Заряза ни гладни насред пътя към комунизЪма /някой да ни е обещавал суха храна за из път?!?/. Заряза ни без идеали, за които да можем да умрем геройски поне, а не така от глад мърцина!

Но това беше само привидно, временно, докато нашият водач си отдъхне от „воденето“, подмени доспехите, стегне редиците и налучка пътя, поредния, дай Боже да е последният – демократично социалистическо – капиталистическият път. Господи, неведоми са пътищата Партийни!

И така, социалистическата партия издигна демократичния си лозунг за построяване на капиталистическата ни държава: „Земята е на собствениците, на тези, които не са собственици но я обработват и на тези, които искат да я обработват“. И ние, водените, ние, нарочените да бъдем водени сме сащисани – как може едно нещо – земята, да бъде едновременно на трима и тези трима да бъдат равнопоставени в правата си? Явно ще падне бой по родните поля български! Голям бой между голи, боси и гладни армии с внедрени права на собственици, сражаващи се без правила, по законите на джунглата. А най-отгоре, от командните „бели домове“, най-учените, най-компетентните, най-кадърните ще осигуряват равностойността и равнопоставеността на воюващите, така че да няма победители, но да има бойно поле – цел и смисъл на съществуването им.

ВОДАЧИТЕ са тук /“Ние пак сме тук!“/, но хлябът ни го няма, а както е тръгнало и нас скоро няма да ни има! Или може би ще опитаме без ВОДАЧИ!

НЗЗ – бр.15/22-02-1991г.

Коментари са забранени.