Хлябът наш насъщен

в кучешка България 

    “Никой не е по-голям от хляба!”

Нищо не е по-важно от земята,

от която идва хлябът!

    И затова земеделието не е бизнес, а средство за живот. Нещо което не се разбира от българските правителства през последните 60 години. Не се разбира и от днешното правителство! Не се разбира и от днешния земеделски министър Мирослав Найденов, в чиято глава все още се ширят огромните текезесарски блокове. Все още кънти до болка познатата ни 

“Пред нас са блеснали житата,

окъпани от топъл дъжд

и нии вървим, вървим, вървим нататък

и няма край, и няма край на шир и длъж!

 

Нататък

вървяхме и все още продължаваме да вървим нататък. Само дето не си даваме сметка какво се крие в това нататък. И затова, то дава първите си плодове в цената и качеството на хляба. Косвено в цената и качеството на олиото, млечните продукти, месото! И във всичко, което е свързано със земята. Това нататък няма да спре до тук, а ще продължи, напук на рехавата съпротива от потърпевшите потребители.

    -Петдесет години /1950-2000г./, земята беше блоково-кооперирана. Не беше разпокъсано-частна. Имаше ТКЗС-та, нямаше частни ферми. Имаше държавно-кооперативен монопол върху земята.

    -В периода 1998-2000г. земята беше възстановена на собствениците в реални граници. На път беше връщането на хората към земеделския труд. И те излязоха на полето, за да припознаят своето като източник на храна и на лична, индивидуална свобода, докато

    -Орсов, Тодоров /мир на праха му/ и соц-кампанията не образуваха 1200-те кооперации. Подкрепиха ги и левите земеделци на Анастасия Мозер. Като резултат на тази реставрация на кооперативния монопол, днес се роди частният монопол. Кооперациите фалират, защото са отречени от живота. Ръководствата им се картел-ират, предоставяйки кооперативната, макар и частна земя, на все по-малко частни индивиди, които снабдени с най-модерна и високо технологична техника обработват огромни площи земеделска земя и отглеждат в “комплекси”огромен брой животни. Частен монопол, който е по-жесток от държавно-кооперативния монопол. Тези, така наречени, съюзи на зърно-, мляко-, месо-производители диктуват цените на храните при отсъствие на каквато и да е конкуренция, ако не броим дворното, гонено из пазарите, производство за семейно оцеляване.

    И днес ослепялото и онемяло, оглушалото и оскотяло българско общество безпомощно наблюдава полуделите нагоре цени на храните  и влошените им качествени показатели. Спомнят му кооперативните блокове, крият му отсъствието на храни тогава. И той мечтае ли, мечтае за миналото забравил народното си умотворение по онова време:

    “Преди 9 септември 1944г. имало малко магазинче с табелка отпред-Бай Киро, а вътре: месо, колбаси, деликатеси,….всичко.  След 9 септември има огромен светъл и просторен магазин с огромна табела отпред: Месо, колбаси, деликатеси,…всичко, а вътре само бай Киро”.

    Тази народна мъдрост отразява една отминала действителност до 1998г., след която на село се раждаха малки ферми, а на пазара лоялна конкуренция. Много за кратко. Бяха взети радикални мерки, тя да бъде убита в зародиш. И беше затрита чрез кооперативното.

 

Оттатък

    Стореното, сторено! Планирано и реализирано! Първите рожби на приватизираните обекти бяха складовете за съхранение на зърно, което е хляб за хората и фураж за животните. При монополно производство на зърно, складовете са жизнено необходими, защото никой не продава току що ожънатото. Продава складираното, когато на зърнената борса цените са пикови. При така сложилата се ситуация, днес на полето с едрите, на практика собственици на обработваема земя и с няколкото собственици на всички складове, зърнената борса е беззъба да се опълчи на частно-зърнения монопол. Златомир Орсов и Анастасия Мозер са персонално виновни за създалата се днес ситуация. Ако нямаше Законът за земеделските кооперации, след ликвидацията на ТКЗС, можеха и щяха да се родят частни ферми, да има комасация на земята и България да тръгне към Запада със земеделските си ферми, а не отново към Русия с Орсов-Мозер-ните кооперации, които никой вече не споменава. И днес е налице порочния триъгълник: собственикът на земя вместо сам да я обработва или да я предостави на арендатор, той я внесе в кооперацията. След като тя фалира или я фалираха, тя даде внесената в нея частна земя на частен арендатор. Вместо собственик-арендатор, има собственик-кооперация-арендатор. Кооперацията се явява като едно паразитно оскъпяващо продукцията звено. Освен това, тя е и в основата на картелите в земеделието. Такива паразити се народиха не само при земята, но и при топлината, боклука и водата. Има обаче разлика между кооперациите при земята от една страна и топлинните счетоводители, фирмите извозващи боклука и Софийска вода за София от друга и тя е че при земята кооперацията е доброволна, а при останалите е наложена от общината. Но и двете са частен монопол, който е отречен навсякъде по света. 

     

Кучешката България

“Кучето е най-добрия приятел на човека!” е доказана от живота истина. Човекът не е най-добрия приятел на кучето в България е очевадна истина, ако отчетем наличието на бездомни кучета по улици и по площади. Не единици, а цели глутници, които съжителстват в мир и разбирателство едно с друго. Но понякога не и с човека, на когото те са най-добрия приятел. В първите години на прехода, всички обещаваха да решат проблема с бездомните кучета, не и с бездомните сираци. Днес сираците са на дневен ред, кучетата на изоставен, заден. В началото на прехода всички кметове обещаваха да решат проблема и с боклука, а днес той е доникъде, което означава, че всички не са били съвсем боклук-о чисти.

    Кучето е, а земеделското животно не е в полезрението на българското общество. Никой не пише и говори за крави, коне, овце, свине, кокошки, пилета, а само за агнета и шилета за Великден и Гергьовден. Поднесени на масата опечени, но не и в краварника, конярника, свинарника и кокошарника отгледани. Мръсни думи са те за изтънчното българско око и ухо. В неговия речник битуват модерните вече: свине-комплекси, кравеферми, птицеферми,…

    ”Пременил се Илия, погледнал се пак в тия!” са тези мастодонти, необезпечени със собствена храна за животните. Окосена, балирана, ожъната, прибрана през лятото, осигурена храна за зимата. При затворения цикъл на земеделско производство: земя, храна, животно, торене на земя за нова храна, отпада необходимостта от изкуствено торене, което е бич за биологията човешка. Сигурно и за животинската. Освен това на бездомните кучета осигуряваме индивидуална свобода-необезпокоявани свободно да се шляят и мърсят по улици и по площади за разлика от затворените домашни животни, които съжителстват със себе си. Не земеделско-животинска, а кучешка България е днес. Вместо всички кучета да са затворени в кучкарници, а другите животни да са на свобода, както е навсякъде по света, при нас е обратното. Не домашните крави, кокошки, прасета…. охранват българина, а кучета ръфат и без това оръфаният от картелите, български гласоподавател-законодател.

    “Хлябът наш насъщен, дай ни го и днес…” е част от молитвата към Бога да ни нахрани с духовния си хляб! С тялото Господне!

    За хляба от зърно не трябва да се молим на днешния Съюз на зърно-производителите, както и на мляко- и на месо-производителите, а да си вземем обратно земята от кооперациите и да запретнем ръкави ние да си ги произведем-дадем.

 

4 май 2011г.

Коментари са забранени.